сряда, 29 септември 2010 г.


Живели някога сестра и брат, Едел и Вайс.
Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите.
Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители.
Започнали да се изкачват двете деца, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало.
Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му.
Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта.
На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС.


Легенда зе Еделвайс

В планина далечна, снежна, те живели – две деца.
Слънчева милувка нежна, гряла обич в две сърца.
В алпийска малка хижа, расли братец и сестра.
Грижи в радост, радост в грижи, там за майка и баща.
Вайс наричали момчето, Едел казвала се тя.
Светулка в китно лято, незабравка сред цветя.
С рокличката си тиролска, винаги до своя брат,
Като пъстричка калинка припкала от цвят на цвят.
А с шапчица планинска, в нея с орлово перце,
Скитал из горските пътеки Вайс с обветрено лице.
И до него тя вървяла лекичка като ветрец,
Песен тихо тя запяла, трепкал нежният гласец.
Близо веч били скалите, горе каменни чела,
За отмора те козите, спрели до една скала.
До скалата извор леден, песен тихо ромолил,
Той свидетелят последен, после тайната разкрил.
Седнали тук Вайс и Едел, хапнали запяла тя,
С обич Вайс сестра си гледал, с поглед галела го тя.
Вайс полегнал на тревата, и тъй както си лежал,
Там високо на скалата, цвят съзрял златист и бял!
-Едел, Едел гледай мила, виждаш ли там този цвят?
Тя очи в скалата впила, но той бил непознат.
-Вайс послушай, чуй ме братко да откъснем този цвят!
Дар за мама и за татко, ако не искаш не си брат!
Слушай Вайс, ще бъдем двама, ще те крепя с ръце.
Закатерили скалата, в пот обляни две лица,
Ще пожали ли съдбата две дечица, две сърца.
Стъпка две Вайс още сторил, невъзможно е така.
На сестра си проговорил, Едел дай ми ти ръка!
И ръка в ръка те впили, тя го гледала и в миг.
-Едел падам сестро мила, се разнесъл страшен вик!
Вайс изпискала сестрата, поглед замътил лица,
Полетели от скалата двете мънички деца!
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
Повтаряли скалите в плач!
Спрял своята песен изворът леден!
Безшумно падал нощен здрач!
А долу в бедната хижа, баща и майка, две сърца,
Напразно чакали с грижа, напразно викали деца!
На утрото до извора кристален, пристъпили…
О страшен миг, извикал с глас баща печален,
Разцепил въздух майчин вик!
Деца мои, рожби мили, какво направихте деца?
Защо стоите мълчаливи, защо сте с каменни лица?
Говорете защо мълчите, кажи Едел , кажи Вайс!
Ах защо, защо скалите не ме засипят в този час?
Минала златиста есен, сняг дошъл и отлетял,
И в китна, дивна пролет цвят до цвят се разцъфтял.
Китка дивен ЕДЕЛВАЙС.


Автор неизвестен.

Tagged:

3 коментара:

  1. ЛЕГЕНДА ЗА ЕДЕЛВАЙСА


    Във хижа планинска край печката топла
    Ний пеехме.Бавно се спускаше здрач
    Гората шумеше и нейните вопли
    Напомняха песен и радост и плач

    Ний пеехме тихо за Пирин за Рила.
    Любимата песен за волен орел.
    За Вихрен.За наща Мальовица мила.
    За дивната хубост и чар без предел.

    Ний пеехме за родното село и стар гъдулар
    момини устни, за кон шарколия
    за светла камина изпълнена с жар

    Ний пеехме тъжната вярната песен
    Че младост докле е е всичко шега
    И тихо от наща песен унесен
    Легенда зашепна планинец с тъга

    В планина далечна, снежна
    те живели – две деца
    слънчева милувка нежна
    гряла обич в две сърца.
    В планинска малка хижа
    расли братец и сестра –
    грижи в радост, радост в грижи
    те за майка и баща.
    Вайс наричали момчето
    Едел казвала се тя –
    калинчица във топло лято,
    незабравка сред цветя.
    С рокличката на планинки
    винаги до своя брат
    като пъстричка калинка
    тичала от цвят на цвят
    С шапчицата си тиролец
    в нея с орлово перце
    бродел из пътеки горски
    Вайс с обветрено лице.
    Там над родните простори
    къпани в роса, в сълзи,
    в слънце и цветя обляни
    пасли техните кози.
    Сред козите в ден прекрасен
    пак почивал Вайс щастлив
    мамел небосклона ясен
    викал ги върха красив.
    А до него тя вървяла –
    лекичка като ветрец
    песен тихичко запяла –
    трепкал нежния гласец.
    Ниско веч били горите
    близо каменни чела
    за отмора на козите
    спрели под една скала.
    Над скалата извор леден
    песен тихо ромолял
    той – свидетелят последен
    после тайната разкрил.
    Седнали тук Вайс и Едел
    хапнали, запяла тя
    с очи Вайс сестра си гледал
    с поглед гледала го тя.
    И до него тя седяла
    с чудни езерни очи
    и прегърнала го цяла –
    спри поточе, замълчи....
    Спрете птички във гората,
    спри се Ветре в тоя час
    и ти Орльо в небесата спри –
    послушай песен, глас!
    Спри горице своя шепот
    и послушай песента,
    Едел пеела с нежен трепет
    сякаш пеела есента.
    Пяла Едел с глас печален –
    носел се над върхове,
    пяла Едел с глас прощален –
    все нагоре я зовял....
    И заслушан, и унесен
    слушал Вайс, в сърце тъга -
    никога той тази песен
    не бил чувал досега.
    Вайс полегнал на тревата
    и тъй както си лежал
    там високо на скалата
    цвят сребристо бял видял.
    - Едел, Едел! Гледай, мила!
    Виждаш ли ти онзи цвят
    те очи в скалата впили
    - Мене той е непознат.
    Вайс послушай, чуй ме братко
    да откъснем този цвят
    дар за мама и за татко
    щом не искаш – не си брат!
    Тръгвай Вайс, ще бъдем двама
    аз ще те крепя с ръце
    ще зарадваме ний мама
    с цвят откъснат от сърце.
    Закатерили скалата
    с пот облели се чела
    ще пожали ли съдбата
    две дечица, две сърца?
    Изворът останал ниско
    пропаст легнала е там,
    а цветеца вече близко
    и примамвал с чуден плам.
    Стъпка, две...Вайс още сторил
    невъзможно е така....
    На сестра си проговорил
    - Едел, дай ми ти ръка!
    И ръка в ръката впили
    тя го гледала и в миг
    - Едел, падам сестро мила –
    се понесъл страшен вик.
    - Вайс - извикала сестрата
    ужас замразил лице:
    полетели от скалата
    здраво вплели се ръце.
    - Едел!...- Вайс!...
    Зовът последен
    повтаряли скалите в глас
    спрял свойта песен извор леден
    безшумно паднал нощен здрач...
    А долу в бедната хижа
    баща, и майка - две сърца
    напразно викали с грижа
    напразно чакали деца.
    Зори при извора кристален
    постъпили в страшен миг!
    Извикал с глас баща печален
    разцепил въздух майчин вик!




    Това е оригинала на "Легенда за еделвайса"Автора е българин но не си спомням името му

    ОтговорИзтриване
  2. За първи път ги чувам , благодаря !

    ОтговорИзтриване